Лекции по Международно частно право : 1 Печат
Събота, 10 Януари 2009 17:20

Лекции 1, 2 и 3

Международно Частно Право

Проф. Николай Натов

МЧП е клон на националното право, т.е. това на Република България, чийто норми уреждат частноправни отношения с международен елемент; основанията за международната компетентност българските съдилища и други правораздавателни органи и представителството по международните граждански дела; признаването и допускането на изпълнение у нас на чуждестранни решения и други актове (екзекватура).
Чл. 1, ал. 1 на КМЧП очертава предмета на МЧП. Още от римското право е известно, че правните отрасли се подразделят на базата на предмета на правна уредба (обществени отношения –те се подразделят на две големи групи: вътрешни обществени отношения – които се пораждат, развиват и погасяват в рамките на територията на една държава; и международни отношения – тези, които са свързани най-малко с две или повече държави). Подразделят се на международни отношения в тесен смисъл – предмет на МПП и на други групи – частноправни международни отношения – частноправни отношения с международен елемент. Характерно е частноправния характер  (частно правния интерес), ФЛ, ЮЛ, международните организации, неперсонифицираните образувания и в някои случаи държавите чрез тяхната държавна собственост. Имат главни имуществен характер, но има и неимуществен (авторски права, имена и т.н.). типично е в момента на възникването или по-късно излизат извън пределите на един държавен суверен и навлизат в друг държавен суверенитет. Тези частноправни отношения с международен елемент са основния предмет на МЧП. Някои частноправни отношения с международен елемент не могат да възникнат без намесата на държавен орган (напр. Брачните отношения).
След като компетентните органи са се произнесли с акт, актът трябва да може да бъде признат и в други държави. Реципрочно това отношение засяга друга държава и в не я може да се издаде чуждестранно защитен акт.

Следователно систематичното място на МЧП е в международния сектор на националното право.
Субекти – международния елемент възниква по повод на субектите – различната им националност, международния елемент може да се породи и от правопораждащия ЮФ – започва на територията на една държава и завършва на територията на друга. Международния елемент може да възникне заедно с възникването на отношението, но може и по-късно; отношението да възникне с международен елемент и в определен етап да се трансформира във вътрешно. Международния елемент не е нещо, което се привнася изкуствено – то е неразривна част. Наличието на международен елемент е съществена характеристика в частноправното отношение; две държави имат властта да го санкционират, да го уредят, тя определено съществува на тази категория частноправни отношения и ги отделя от останалите.
Функция на МЧП – да урежда, да регулира частноправните отношения с международен елемент. – чл. 1, ал. 1 КМЧП.
Съотношение на МЧП с други правни отрасли.
Критерии:
1) предмет на правна уредба;
2) системата
3) субектите на отношенията
4) източниците
5) институтите на правото
6) основните принципи, чрез които се изгражда с-та уредба
7) терминологията
МЧП и ГП  - частни отношения, но международния елемент е различен; МЧП урежда процесуалните действия, съдебните процесуални норми
Субекти – почти пълно покритие; МЧП – компетентния орган, който решава спора или санкционира.
Основни принципи – равнопоставеност на субектите; МЧП – още един принцип – субординация – подчинение на компетентния орган.
Системата – дял на МЧП – повече
Източници – ГП – черпи норми от източниците, създадени от националните законодателства, от вътрешноправните източници; МЧП – черпи норми както от вътрешноправните източници (КМЧП), така и от международните правни източници – те имат конституционно прокламиран примат – чл. 5, ал. 4КРБ.
Институти – общи – сделки, договори, извъндоговорни основания, дееспособност; МЧП – специфични – например, квалификации, препращане, съображения за обществения ред и др.
Разлика в терминологията – МЧП използва специфична терминология – квалификация, стълкновителни норми и т.н.
МЧП и ГПП
Предмет – МЧП – частноправни отношения с международен елемент; ГПП – вътрешно правни отношения; В МЧП се съдържат процесуални норми, уреждащи процесуални действия – по това си приличат. Различни ГПП уреждат чисто вътрешно процесуални отношения; МЧП – основания за международна компетентност, екзекватура – признаване на международни решения.
Субекти – ГПП – съдът, спорещите страни; МЧП – частноправни субекти, страни по частноправните отношения с международен елемент.
Системата – различна
Принципи – МЧП – равнопоставеност; ГПП – субордунация на съда;
            Източници – ГПП – черпи от вътрешните източници, а МЧП от вътрешните и международните.
Институти – институт на правната помощ - общ; МЧП компетентност; ГПП – подведомственост и подсъдност.
Има разлики и в терминологията.
МЧП и МПП
Предмет на правната уредба – урежда международните отношения в МПП – публични отношения, междудържавни, докато МЧП урежда частноправни отношения с международен елемент.
Субекти – сходство, но в МЧП – държавата не играе важна роля
Източници – международните договори и обичаи за МПП, а за МЧП – международните и вътрешно правните.
Системата – съществена разлика
Принципи – сходство – равенство на страните; МЧП – характеризира се с принципа на субординацията.
Институти  - общи институти (например суверен, територия, гражданство, реторсия); различни – препращащи.
Разлика в терминологията на двата отрасъла.

Чл. 4 КМЧП

Предмет – право по международни граждански дела – открив. Международен елемент. Могат да възникнат за националността на компетентния орган, националността на страните – предмет на делото, може да възникне по повод събирането на доказателства у нас за дело възникнало в друга държава; по повод предявяването на международно доказателство пред наш компетентен орган; за признаване на международни решения.
Спорът може да възникне пред друг съд….
Системата на МЧП – логическо подреждане на нормите, извършено до голяма степен чрез кодификация. Включва – част 1 – общи разпоредби; част 2 – определяне на основанията за международна компетентност на българския съд или друг; правото по международни граждански дела, приложимо право…установяване съдържанието на ч.пр., взаимност, особени повелителни норми, особен институт на заобикаляне на закона и реторсия, определяне на правния статус на субектите на МЧП, определяне на приложимото право към отделни граждански частноправни отношения с международен елемент, правни сделки, представителство, погасителна давност, към ту абсол, пр (върху права и върху обекти на интелектуална собственост), брачни отношения, семейни отношения и наследствени отношения, договорни отношения, извъндоговорни отношения. Екзекватура.
Система на науката на МЧП – логическо подреждане на знанията, подреждане в няколко дяла – уводен дял – включва знания относно: понятие за МЧП, неговият предмет, системата на МЧП, системното му място, функциите, връзките, различните източници, знания за историята на МЧП – история на МЧП………………, развитие на българското МЧП.
Трети дял – знания относно правната уредба на частноправните отношения с международен елемент – граждански, търговски, семейни, наследствени, трудови отношения, методите за правна уредба, нормите, видове, структура, формули на привързване и особени институти на МЧП.
Тези три дяла са общата част на МЧП.
Четвърти дял – специална част – знания за правната уредба, съдебната и арбитражна практика, правното решение на съда/писано е субекта?/, сделки, погасителна давност.
Пети дял – международен граждански процес – знания относно международния търговски арбитраж – особени знания относно уредбата на основанията за международна компетентност на българския съд или друг български правораздавателен орган, пр-то на международни граждански дела, знания за условията, при които българският съд, респективно друг компетентен орган са компетентни по повод въпроси породени от частноправни отношения с международен елемент; знания относно условията за признаване и допускане изпълнение на чуждестранни решения и други актове.

Източници на МЧП

Две групи източници  - с оглед произхода и с оглед способа за създаването им.
1. Вътрешно правни източници – произхода им е вътрешен; за създаването се ползва вътрешно правен способ.
2. международноправни източници – включват според начина на създаването им – по пътя на международното договаряне или чрез обвързване с международните обичаи.
Вътрешно правни източници – източниците обхващат основно закони, други закони, кодификации, подзаконови актове, прецедента.
Международно правни източници – международни договори, които се подразделят на многостранни и двустранни, недоговорни международни актове – резолюции, решения, декларации, приети от международни организации, които по силата международен договор (учредителен договор на съответната организация) са задължителни за държавите участнички в тази организация; Вторични източници – акт на Европейското право – създадени по силата на учредителния договор от институция и са задължителни; международен обичай – държавата трябва да се е обвързала (традиционно или чрез закон), обичаят може да бъде санкциониран чрез международен договор – държавата участничка в него и приема нормите за задължителни.
Континентална правна система – в основата нормите на римското право?
Две тенденции – към уеднаквяване, а другата – хармонизиране (постигане на сходство в резултата на уеднаквяване на нормативната уредба).
Уеднаквяване – отговорна съвременна кодификация на МЧП; у нас – кодификация на МЧП следва почти изцяло тенденцията към уеднаквяване; трябва да се обърне внимание на различните традиции.
Хармонизация – в няколко аспекта МЧП не може да бъде уеднаквено.
Континенталната система е повлияна от Британската правна система. Държавите от Европа вървят по пътя на кодификацията на МЧП. Отнася се и за страните извън ЕС.
Англо-американската правна система – САЩ, Канада. До средата на миналия век съдебния прецедент – основа за създаването на правна норма; по-късно прецедента става основата на писаното право. Във Великобритания – второ законодателство – закон за МЧП – общи разпоредби и регламент. САЩ уеднаквяване на търговския кодекс. В някои щати (Луизиана) свои кодификации; Канада, Квебек – самостоятелна кодификация.
Латино-американската правна система – особена, създава се по международен договорен път и под егидата на правителствена организация (преди ПАНамерикански съюз, а сега – организация на американските държави – действа прецедентния институт – междуамериканска конференция на МЧП. Кодекс на Бустаманте – многостранен международен договор. Латиноамериканска конвенция за приложимото право към международноправната конвенция НАФТА
Системите с религиозна правна система – хиндуистката правна система. Във вези се откриват норми???
Закона за Хиндуисткия брак и наследяване в Индия. Типично толерантност към традицията, в основата на уредбата.
Шериата – фундаменталистки правни системи; Турция, Тунис.
Под влиянието на Европейската интеграция в областта на МЧП тези тенденции действат едновременно - …. Правни сделки,….
Основен вътрешно правен източник е Конституцията. Съдържа редица прин. Разапоредби, регулира МЧП отношения с международен елемент. Чл. 5, ал. 4, чл. 17, 18, 19, ал. 3 – урежда закрилата на инвестициите и стопанската дейност, чл. 22, чл. 26 – тя има примат на международния договор.
Като член на ЕС – конституцията няма да запази статуквото си на основен източник на вътрешното право.
Кодекса на международното частно право – за първи път в правната история на Българската история има цялостна кодификация на МЧП. Преди – миникодификация. Влияние на европейската интеграция – създаване при съобразяване с Европейските стандарти. КМЧП е последния етап в хармонизацията на българското МЧП, съобразено с правото на ЕС. Българското МЧП възприема стандартите на правото на европейския съюз в материята на международната закрила на интелектуалната собственост, след това материята на договорните задължения – д-во приниз на ПЕС са приети с измененията на ТЗ; после – част 3 от ЗЗД. От друга страна влиянието на европейската интеграция открива в резултат международния договор недоговорен акт??? За да улесни придвижването към ЕС България се присъедини към международния договор за интелектуална собственост – за авторско право, за изпълненията и звукозаписите; България сключи редица двустранни спогодби  - за взаимно насърчаване и взаимна защита на инвестициите, за размяна на работна сила, подписано е и споразумение за асоцииране с европейската общност -25 април 2005 г. – подписа се договора за присъединяване. Влиянието на европейската интеграция е всестранно.
КМЧП се разработва в рамките на две години. Състои се от четири части  - общи разпоредби, международна компетентност на българските съдилища, уредба на специалните институти на МЧП и екзекватурата.
Съотношение на КМЧП с други източници – чл. 3
Когато в международния договор се съдържа уредба на частно правно отношение с международен елемент…
Специални вътрешно правни източници
Закон за международния търговски арбитраж, ЗАПСП, Закон за патентите, Закон за марките и географските означения, Закон за промишления дизайн, закон за насърчаване на инвестициите, закон за концесиите, закон за собствеността, закон за държавната и общинската собственост, закон за собствеността и ползването на земеделски земи, закон за горите, Закон за гражданската регистрация, закон за автомобилните превози, закон за гражданското въздухоплаване, кодекс на търговското мореплаване и др.
Подзаконови актове – ППЗДСобственост, ППЗзанасърчаване на инвестициите, ППЗК, Наредба за регистрацията и контрол на задгранични дружества с българско държавно участие, Наредба N3 на Министерство на Правосъдието за условията и реда за даване на съгласие за осиновяване от чужденец на лице български гражданин, Наредба за представителите за индустриална собственост, наредба за секретните патенти, Наредба на МОТ за отдаване под наем на граждански въздухоплавателни средства.
Договорите, недоговорните международни актове, международния обичай
Международни договори – многостранни международни договори – източник на МЧП е този международен договор, който е ратифициран, обнародван и влязъл в сила за РБ, така и този МД, който не подлежи на обнародване или не подлежи на ратификация.
Многостранни международни договори – Конвенцията на ООН относно държавите международна продажба на стоки, европейската конвенция за обмен на правна информация между държавите, Парижката конвенция за защита на интелектуалната собственост, Вашингтонския договор за патентно коопериране, Бернската Конвенция за литературни и художествени произведения, Женевската универсална конвенция за авторското право, Конвенция за закрила на артистите, продуцентите, телевизионните и радио записи, продуцентите на звукозаписи срещу неразрешено възпроизвеждане на техните записи, Конвенция за разпространение чрез спътник на програми, Новият договор на организацията интелектуална собственост за авторски права, Новият договор за изпълненията и звукозаписите, Споразумението от Маракеш за създаване на МОТ (международната търговска организация) – TRIPS.
Конвенцията за марките и тяхната регистрация от Мадрид, Спогодба за проследяване на фалшиви или заблудителни указания относно използването и произхода на стоките , Спогодба за международна регистрация на промишления дизайн, Спогодба за създаване на СОИС, Конвенцията за създаване на Агенцията за многостранно гарантиране на инвестициите (MIGA); Учредителния договор на международната финансова корпорация, Конвенцията за уреждане на инвестиционни спорове между държави и между държави и граждани (ICSID); Приложението към Маракешкото споразумение – TRIMS (инвестициите), Конвенцията за ограничаване отговорността при морски искове, Конвенцията за международни ЖП превози COTIF – 1) приложение CIV – относно договори за международен ЖП превоз на пътници и багаж; 2) приложение CIM – относно договори за международен ЖП превоз на товари. Плюс приложението СМГС – Споразумение за международно ЖП сточно съобщение.
CMR – споразумение относно договора за международен превоз на стоки по шосе; Речни превози – Ширфок  - превози на товари по р. Дунав.
Монреалската конвенция за въздушен превоз, за уеднаквяване на някои правила за международни въздушни превози.
Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение на арбитражни решения, Европейската конвенция за външнотърговски арбитраж; Московската конвенция за решения от арбитраж на спорове, произтичащи от икономически научно-технически области (Московската Арбитражна конвенция).
Двустранни международни договори: ще бъдат разгледани като групи, тъй като бройката им не е малка 
1) Договори за правна помощ;
2) Консулски конвенции
3) Договори за насърчаване и взаимна защита на инвестициите
4) Спогодби за избягване на двустранното данъчно облагане
5) търговски спогодби – за търговия и мореплаване
6) договори в различни видове международен транспорт (двустранни въздушни съобщения)
7) договорите за размяна на работна сила
Недоговорни международни актове – според чл. 3, ал. 1 КМЧП – актове в сила за РБ – задължението да ги прилагаме, произтича от международен договор, по който РБ е страна и това е най-често учредителния акт на международна организация, която издава актове, които не са международни договори.
Чл. 3, ал. 2 – разпоредбите имат преимуществено международен произход, създаден при съгласуване на волите на държавите участнички; волята не само на нашия законодател, но и на другите държави. Тези разпореждания произхождат от принципа на взаимното зачитане на държавите и уважаване на традициите. При тълкуването и прилагането на международни договори е необходимо да се постигне еднообразие. Международния договор е уеднаквител. Целта на международния договор няма да се постигне ако не се тълкува и прилага по един и същи начин от различните държави.
Международния обичай – за да се превърне в източник е необходимо да получи санкция от държавата; с нор на закона се визира…
INCOTERMS – обичаите на международната търговия; към тях насочва и Виенската конвенция за международна продажба на стоки, тя определя, че страните ако… В мореплаването – широко приложение на обичая. Конвенциите са създадени въз основа на обичая; Хамбургските правила, Атинска конвенция; обичаят е основният източник на норми в мореплаването.

История на МЧП

Частноправните отношения с международен елемент и тяхната уредба. Не е необходимо в историята да са наричани точно така. Такива отношения са се породили по повод статуса на чужденците.
Първите разпоредби са относно статуса на международните търговци; за първи път в Древното Хиндуистко право; после – нормите се откриват в древните писмена на Вавилон, Египет, Рим, Древна Гърция – тази група отношения с свързаните с тях са уредени с договор между гръцките градове и съществуващите държави или племена – двустранни договори. Източник на МЧП  е бил двустранният международен договор. Някои са запазили значението си до днес – договор за азилимия, договори за исополития.
Древен Рим – уредбата им се предоставя от претора (вътрешно правен произход) на перигрините ius gentium. И то прецедентен.
Източната Римска империя – специални разпоредби не съществуват за отношенията с останалия свят – моностична империя; но има уредба в правилниците на отделните тържища. На мястото и се появи имперските градове-републики – необходима е уредба. Римското право не може – за първи път п.а. статути – съвкупност от норми, които регулират статуса на вещи, сделки, лица. Отн право на статутите – знач. Бартолус и Еалдус – статути – лични, вещни, свързани с акта (сделка или не). Бартолус и Еалдус са родоначалници на науката за МЧП.
Франция – Шарл дьо Молен – за първи път формира концепцията за автономията на волите;
Бертран Бершане в Холандия – Паоло и Йоханвут, Улрих Хубер.
Първата съвременна разпоредба на МЧП – Наполеоновият кодекс – принцип на отечествено право – в основата стои гражданството? Родоначалник на съвременните школи – Германия – Савини. Италия – Манчини, САЩ – Стори. Най-голямо влияние върху развитието на МЧП оказва концепцията на Савини – универсалистичен характер на МЧП, за световната общност на народите.
Манчини – италианския професор развива вижданията си да запази влиянието на италианските емигранти по света;
Стори – влиянието на емигрантите в Америка – принципа на правото по местоживеенето.
Първите съвременни международни договори – Конвенцията за закрила на интелектуалната собственост. Париж, Лисабон и т.н. – основни центрове, в които се развива науката за МЧП, създаване на проект за международен договор – Институт за унификация на частното право в Рим, Институт на ЕС – практиката на съда, Хагската академия по МЧП.
България – хан Кубрат в договорни отношения с Византия; хан Тервел – договора с император Теодосии – 3 клаузи за отделните търговски отношения.
Второ българско царство – съдържа се в два източника – двустранните договори между владетеля на Източна Добруджа Иванко…, дарствени грамоти;
Османско владичество- трудно могат да се открият норми на МЧП; режим на капитулациите – на чужд. Действа до Освобождението. Една разпоредба на МЧП – Търновската конституция. Един международен договор, към който се присъединяват Париж, Лисабон, Мадрид. Конвенция  - подписването на Ньойския договор.
’36 г. – опит за кодификация на МЧП, проект за закон, няколко пъти в процеса на опити на кодификация на ГП – им опити да се вмъкнат разпоредби на МЧП.
След ’89 г. – МЧП – най-динамично развиващият се правен отрасъл. Под влияние на европейската интеграция, разширяването на международната договорна база, присъединяването към многостранни и двустранни международни актове; кодификация на МЧП, кодификация на приложението на договорите; хармонизация на цялата законодателна уредба в областта на интелектуалната собственост и в областта на МЧП.
Представители – проф. М.Поповилиев. Той първи в българската наука доказва с примери от практиката наличието на материални норми и съществуването на материален метод за уреждане на частноправните отношения с международен елемент; проф. Ст. Данев; проф. Андонов, проф. Кутиков.

Правна уредба на частно правните отношения с международен елемент

1. Регулиране на частноправните отношения с международен елемент.
Централен предмет на МЧП е регулирането на частноправните отношения с международен елемент. МЧП регулира отношенията, които са негов предмет посредством два вида норми, два метода за правна уредба:
1) материално правни норми
2) стълкновителни правни норми
1) Материално правните норми имат стандартна структура – ФС, ЮФ – хипотеза, диспозиция и санкция. Диспозиция – материално правило за поведение, санкция – неблагоприятни правни последици.
Материална правна норма – два подвида – преките норми – те се прилагат непосредствено, самостоятелно и независимо от другите разпоредби и уредба самостоятелна и независима на частноправните отношения с международен елемент – с несамостоятелно действие – за да се приложи към тях трябва да насочи друга норма на МЧП. Те винаги се прилагат в съчетание с другата норма – несамостоятелно действие и приложение. Преките действат на собствено основание.
В зависимост от правилото за поведение в пряката норма биват – забраняващи, заповядващи и позволяващи. Съществуват абсолютно и относително забраняващи. Заповядващи – повелително правило за поведение на субект по едно частно правно отношение с международен елемент- чл.29а/2 ЗС. Оправомощителни – позволяващи – чл. 65, ал. 2.
Материално правни норми с несамостоятелно действие – не се прилагат на собствено основание, а на основание на друга правна норма на МЧП – стълкновителна правна норма – винаги с нея – тя насочва към тях.
Чл. 1, ал. 1 от Виенската конвенция за международна продажба на стоки – „Конвенцията се прилага към договори за продажба на стоки …”
Този вид норми ги има във Виенската конвенция – нормата може да се приложи само ако към нея я е насочила стълкновителна норма на МЧП. В Конвенцията е подп. Като много голям компромис – налага се американското виждане.
Процесуални норми – намират приложение, тогава, когато частноправните отношения с международен елемент се отклонят от нормалното си развитие и страните по него са принудени да търсят защита на своите права и интереси пред компетентен правораздавателен орган. Не винаги при тази хипотеза ще се стигне до приложение на процесуални норми – ако развитието е нормално на частноправното отношение с международен елемент. Ако се стигне – определяне на международната компетентност, особеност на представителството и т.н. Прилага се, когато страните по отношението се нуждаят от защита. Обръщане към български орган – той се произнася с правораздавателен акт. В чужбина – да се сезира компетентни орган, когато засяга отношения в България; екзекватура.
Процесуалните норми се прилагат по необходимост – при възникването на спорни отношения с международен елемент.
Необходимост от прилагането на МЧП им при тези три случая?

Лекция №4 от 18.10.2005 г.

Стълкновителни норми

1. Определение
Стълкновителните норми са най-старите и представляват особени правила за поведение, които за разлика от материалноправните норми посочват правило за приложимите норми (право), т.е. те са указание за правоприлагащите органи, а също така ориентират и страните.

2. По структура стълкновителната норма не се отличава от останалите – съдържа хипотезис, диспозиция и санкция.
2.1. Хипотезиса е твърде обхватен – нарича се обем
2.2. Диспозицията е най-важната част на стълкновителната норма. В нея се съдържа указанието на стълкновителната норма, т.е. посочването на приложимото право. Тя се нарича привръзка. Стълкновителните норми са предназначени да регулират частноправните отношения с международен елемент (чл. 1, ал. 1, т. 2 КМЧП).
2.3. На края на нормата има санкция при неприлагане на диспозицията. Съгласно чл. 44, ал. 2 КМЧП “Неприлагането на чуждо право, както и неправилното му тълкуване и прилагане са основание за обжалване”. Т.е. правоприлагащият орган трябва да издири, разтълкува и приложи правилно приложимото право и ако не го направи следва санкцията, а именно възможност за обжалване.

3. Видове стълкновителни норми:
3.1. Едностранни (еднопосочни) – такива са, когато привръзката използва конкретен критерий за определяне на приложимото право – националната принадлежност (напр. българското право).
3.2. Двустранни (двупосочни) – такива са тези стълкновителни норми, които използват общ, неконкретен критерий (напр. право по месторегистрация на ЕТ; по местоизпълнение; по местонахождение на вещта). Те се конкретизират, когато се приложат към конкретно ПРО.

4. Как действат стълкновителните норми?
Стълкновителната норма съдържа, както вече стана дума, обем, привръзка и санкция. Привръзката може да отпраща към материалноправна норма, а може да отпраща и към друга стълкновителна норма, която от своя страна също се състои от обем, привръзка и санкция и чиято привръзка отпраща към следваща стълкновителна или материалноправна норма. (Фиг.1)
Съществуват две виждания относно действието на стълкновителните норми:
4.1. Според проф.Кутиков от материалноправната норма се извлича само диспозицията, която идва на мястото на привръзката и тази процедура се нарича “развръщане”.
4.2. Според другото виждане се привлича цялата материалноправна норма – това е по-правилна концепция. Тази процедура се нарича “рецепция”.
И така, стълкновителната норма привлича материалноправната норма и заедно с нея урежда отношенията. Тоест не може да се мине нито без стълкновителната норма, нито без материалноправната норма или други стълкновителни норми, към които тя отпраща.

5. Формули на привързване
Казахме, че с оглед привръзката стълкновителните норми ги делим на двупосочни и еднопосочни. Еднопосочните уреждат отношенията конкретно. А при двустранните норми само има т.нар. формули на привързване. Те биват два вида – основни и специални формули на привързване:
5.1. Основни формули:
5.1.1. Lex personalis (лично право). Има две негови разновидности:
а) lex patriae [e] – правото на държавата, чийто гражданин е физическото лице (в континенталната правна система);
б) lex domicilii (в англо-американската правна традиция) – правото на местожителството или още правото по обичайното местопребиваване, т.е. без да е нужна регистрация.
5.1.2. Lex societatis (право по поданството на ЮЛ или неперсонифицираното образувание:
а) например правото на държавата, където се намира седалището на ЮЛ;
б) правото на държавата по регистрацията на ЮЛ;
в) правото на държавата, където е действителното управление на ЮЛ, без оглед на това къде се намира седалището на ЮЛ или къде то е регистрирано;
г) правото на държавата, където осъществява основната си дейност.
5.1.3. Lex loci actus (правото на държавата, където е извършено правното действие или правния акт.
5.1.4. Lex situs / rei sitae [e] (правото по местонахождение на вещта). Тази формула е приложима при отношенията, свързани с недвижимите вещи. При движимите има ред изключения: кораб и самолет – статусът им зависи от правото на знамето; транспортирани вещи – правото на изпращача или на местоназначението, или на ефективното местоназначение; ако вещта е в ЮЛ в несъстоятелност се определя не по 5.1.4., а по 5.1.2.; когато вещта е част от наследствена маса - ...
5.1.5. Lex fori (правото на сезирания правораздавателен орган). Съдът прилага своите процесуални разпоредби. Понякога lex fori може да бъде и материално право, а не само процесуално – ако страните са определили това или няма други критерии, по които да се определи приложимото право и тогава съдът прилага своето материално право.
5.2. Специални формули:
5.2.1. Lex banderae (правото на знамето)
5.2.2. Lex monetae (правото на валутата на дълга) – приложимо при международните разплащания.
5.2.3. Lex venditoris (правото на държавата на продавача) – приложимо при международните продажби.
5.2.4. Lex loci contractus (правото по местосключването на договора) – намира приложение в материята на договорите.
5.2.5. Lex loci celebrationis (правото на държавата, където е сключен бракът).
5.2.6. Lex loci laboris (правото на държавата, където се полага трудът).
5.2.7. Lex delegationis (право на изпращащата държава, която е изпратила работника или служителя на работа в чужбина.
5.2.8. Lex loci delicti (право на държавата, където е извършено вредоносното деяние).
5.2.9. Lex loci damni (право на държавата, където е настъпил вредоносният резултат).
5.2.10. Lex communis personalis (общо лично право) – двамата (извършител и потърпевш) имат общо пребиваване.
5.2.11. Lex loci condictionis (право на държавата, където е осъществено разместването на материални блага без правно основание).
5.2.12. lex expeditionis (право на държавата по местоизпращането или още право на изпращача).
5.2.13. Lex destinationis (право на държавата по местополучаването на вещта).
5.2.14. Lex concursus (право на държавата, където е започнало производството по несъстоятелност) – прилага се в материята на международната търговска несъстоятелност.
5.2.15. Lex originis (право на държавата, където е публикувано за пръв път произведение на науката, литературата и изкуството).
5.2.16. Lex loci protectionis (право на държавата, където се търси закрила на обект на интелектуалната собственост.
Всички тези формули съдържат обективни критерии за определяне на правото (те са обективни, когато са посочени от правната норма). Затова се наричат обективно право. Субективно право е следната формула:
5.2.17. Lex voluntatis (право, избрано от страните по отношението с международен елемент или известен още като автономия на волята).
Това бяха най-важните формули на привързване и тяхното приложно поле.

6. По силата на тези критерии се определя като приложимо право, което отговаря на едно императивно изискване на КМЧП, а именно – това е право на държава, с която отношението, което е предмет на уреждане, се намира в най-тясна връзка – важен принцип.

Принцип на най-тясната връзка
Чл. 2. (1) Частноправните отношения с международен елемент се уреждат от правото на държавата, с която те се намират в най-тясна връзка. Съдържащите се в кодекса разпоредби относно определянето на приложимото право изразяват този принцип.
(2) Ако приложимото право не може да бъде определено въз основа на разпоредбите на част трета, прилага се правото на държавата, с която отношението по силата на други критерии се намира в най-тясна връзка.

Обичайни, основни, типични критерии за уреждане на отношения се извеждат от тези критерии по-горе, но има и специфики. Ето защо общите критерии не винаги са подходящи за определяне на приложимото право в конкретното отношение. Затова и принципът за най-тясната връзка невинаги може да бъде постигнат с общите критерии от кодекса. В случаите, когато общият критерий, съдържащ се в стълкновителната норма на кодекса не е годен да доведе до прилагане на правото на държава, с която отношението е в най-тясна връзка, следва задължение за правоприлагащия орган да намери за конкретното правоотношение право на държава, с която правоотношението се намира в най-тясна връзка (чл. 2, ал. 2 КМЧП). Това е т.нар. обща отклоняваща формула.
В някои случаи кодексът използва и други изрази, които са синоними на право на държава, с която правоотношението се намира в най-тясна връзка. Пример е чл. 93 (избор на приложимото право при договорни отношения), а после се отива в чл. 94 (приложимо право при липса на избор) и най-вече последната алинея 8, която гласи, че “Разпоредбите на ал. 2, 3, 5, 6 и 7 не се прилагат, ако от обстоятелствата като цяло следва, че договорът е в по-тясна връзка с друга държава. В този случай се прилага правото на тази друга държава”. По силата на посочените критерии не се е стигнало до прилагане на правото на държавата, с която правоотношението е в най-тясна връзка – тогава има други критерии, които са “обстоятелствата като цяло”.
Lex proximus – право на държавата, с която отношението е в най-тясна връзка – това е принцип, а не формула и е задължителен за правоприлагащия орган. Това е според общия критерий или според други, но резултатът е един – lex proximus. Тук за тези други критерии съдиите трябва да преценят, което е влияние от англо-американското право.
Обобщено:
    а) чл. 2, ал. 2 е обща отклоняваща формула;
    б) чл. 94, ал. 8 – специална отклоняваща формула (Proper law of the contract – подходящото право на договора).

7. Интертериториално и интерперсонално стълкновение
Интертериториално стълкновение има, когато в рамките на една национална правна система има стълкновение между правото в отделни федерални единици. Кое право, т.е. правото на коя федерална единица се прилага ни казва правото на съответната държава (чл. 41, ал. 1 КМЧП).
Може държавата да не е федерална, но дадено право регулира отношенията между определени групи/категории лица (т.е. има вътрешни подразделения) – тогава съгласно чл. 41, ал. 3 пак правото на съответната държава ни казва коя съвкупност от норми е меродавна – това е интерперсонално стълкновение.
Според 41, ал. 4 “Когато правото на държавата по ал. 1 и 3 не съдържа критерии за определяне на приложимата правна система, прилага се правната система, с която отношението е в най-тясна връзка”. Т.е. отново стигаме до принципа за най-тясна връзка – това е в съответната държава.

След като определим приложимото право, ние трябва да го приложим. Ако в последствие критерият за определяне на приложимото право се промени – съгласно чл. 42 има действие само занапред (ако вещта премине в друга държава, например) – “Последващата промяна на обстоятелствата, въз основа на които е определено приложимото право, няма обратно действие”. До този момент придобитите права и задължения се запазват.

Международна компетентност на българските съдилища и други органи

1. Кодексът урежда българските държавни съдилища и други органи (...;...;...;...;...).
Глава втора се занимава с общите основания за международна компетентност. Международната компетентност е право и задължение на международния орган да се произнесе, а за страната – да се съобрази.
Чл. 4, ал. 1 КМЧП гласи: “Международната компетентност на българските съдилища и други органи е налице, когато:
1. ответникът има обичайно местопребиваване, седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в Република България;
2. ищецът или молителят е български гражданин или е юридическо лице, регистрирано в Република България.”
Тоест има две основания: т. 1 – територията на България; т.2 – личната връзка на ищеца или молителя с нашата страна.
1.1. По т. 1 - териториалната връзка – трябва да е налице местонахождение на ответника на територията на РБ, за да е компетентен нашият съд.
1.1.1.Ако ответникът е ФЛ, чл. 48, ал. 7, изр. 1 казва, че “По смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване.” Т.е. трябва да има обичайно пребиваване у нас. “Обичайно пребиваване“ значи преимуществено да пребивава на това място, без да е нужна регистрация, както при местожителството. Изречение 2 на 48, ал. 7 казва, че “За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.” Пример – лицето е сключило трудов договор, упражнява свободна професия (вписало се е например в САК), сключило е брак. Освен това трябва да има установена “трайна връзка” – например да работи в един, а не в различни градове. По-нататък кодексът добавя и “намерение за създаване на такава връзка” – например подало е документи за кандидатстване на работа.
1.1.2.Ако ответникът е ЮЛ или неперсонифицирано образувание – когато седалището му се намира у нас (т. 1). Това трябва да е към момента на образуване на делото. Или пак за ЮЛ – когато местонахождението на действителното му управление е в РБ. “Действителното управление” е капиталовият контрол на дружеството. Т.е. административното управление е едно, а капиталовото (имущественото) е нещо съвсем различно. Това е теорията на контрола – предполага се, че националността на ЮЛ е националността на контролиращите го субекти – това е действителното управление. Когато последното се намира у нас (майчинското дружество), то и филиалите му са наши.
1.2. Кодексът в чл. 4, ал. 2 добавя още едно основание само за ЮЛ: “Искове срещу юридическо лице, когато спорът е възникнал от преки отношения с негов клон, могат да се предявят пред българските съдилища, ако клонът е регистриран в Република България”. Алинея 2 е възможност – може да се ползва или не. Тук нашият съд има компетентност и по отношение на дружеството майка, ако клонът му е у нас.
1.3. По т. 2 - личната връзка на ищеца или молителя – чл. 4, ал. 1, т. 2 казва, че международната компетентност на българските съдилища и други органи е налице и когато “ищецът или молителят е български гражданин или е юридическо лице, регистрирано в Република България”. Важи за ФЛ или ЮЛ, което е регистрирано в България.
Съгласно чл. 28 международната компетентност се проверява служебно и определението за наличие или липса на компетентност подлежи на обжалване на всички инстанции.
Това бяха общите основания, но има и допълнителни – ще ги разглеждаме по-късно.

И така – съдът определя, че е компетентен, образува делото и го разглежда, при което спазва своите процедурни правила – чл. 29, който представлява едностранна стълкновителна норма казва: “Българските съдилища и други органи разглеждат делата по българското право”.
След образуване съдът призовава страните и връчва книжата (чл. 32 КМЧП).

Призоваване и връчване на книжа
Чл. 32. (1) Призоваването, както и връчването на съобщения и книжа в чужбина се извършва чрез българските дипломатически или консулски представители или компетентните чуждестранни органи. Българските органи се обръщат към тях чрез Министерството на правосъдието по ред, определен от министъра на правосъдието.
(2) Съдействие от българските дипломатически и консулски представители се иска само за действия спрямо български граждани.

Кодексът се занимава само с особеностите на международната процедура. Връчването става по два начина: а) чрез българските консулски или дипломатически представители; б) чрез чуждите компетентни органи. Спрямо български граждани съдействие се търси от българските дипломатически и консулски представители (а), а спрямо чужди такива връчването става чрез чуждите компетентни органи (б).
Чл. 33, ал. 1: “Страна с известен адрес в чужбина се призовава на този адрес, като в призовката се указва, че тя трябва да посочи съдебен адрес в Република България”. Ако адресът е в чужбина – призовава се на известния там адрес и после страната трябва да посочи съдебен адрес у нас.
Ако страната с известен адрес в чужбина има представител у нас – ползва се адреса на представителя, но според чл. 34 това става само ако спорната сделка е сключена чрез този представител. Ако този представител замине за чужбина, той е длъжен да остави съдебен адрес в страната (обикновено същия). Същото задължение съгласно чл. 33, ал. 2 имат и законният представител, попечителят и пълномощникът на лице в Република България, ако заминат в чужбина. Съгласно чл. 33, ал. 3 “При неизпълнение на задължението по ал. 1 и 2 следващите призовки и други книжа, предназначени за страната, се прилагат към делото и се смятат за връчени. Страната се уведомява за тези последици при първото призоваване”.

Неуспешен опит да се връчи призовката или друг документ в чужбина – в този случай се връщат от пощата с резолюция, че лицето не е намерено на посочения адрес – тогава се призовава с публикация в неофициалния раздел на ДВ-к, като това трябва да стане най-малко 1 месец преди заседанието, за което се призовава.
...
Long arms acts – закони на дългите ръце – разширяване на юрисдикцията на съда.

Чл. 117 (условия за признаване и допускане на изпълнението), второ основание – на ответника да е връчено копие от исковата молба и страните да са редовно призовани – т.е. призоваването има връзка с екзекватурата.

Следва доказването – с писмени и гласни доказателства.
Разпределение на доказателствената тежест – чл. 30, ал. 1: “Разпределението на доказателствената тежест се определя от материалното право, което урежда последиците от факта, подлежащ на доказване”. “Определя се от материалното право” означава, че се изключва в тази хипотеза по-нататъшното препращане. Това е двупосочна стълкновителна норма.
Ал. 2 “Ако правото, приложимо по съществото на делото, разрешава свидетелски показания за обстоятелствата по чл. 133 от Гражданския процесуален кодекс, тези доказателства са допустими, ако фактът се е осъществил на територията на държавата, чието право е приложимо”.
“Право, приложимо по съществото на делото” – тук правоприлагащият орган трябва да установи каква е уредбата и ако се допускат свидетелски показания от чуждото право – съдът ги допуска. Чуждото право в случая не е приложимо право, а само съдържа факт – дали допуска свидетелските показания при обстоятелствата, предвидени в ГПК.
На второ място – нужно е фактът да се е осъществил на територията на държавата, чието право е приложимо. Т.е. имаме две доказвания преди доказване по същество.
Доказателства по дело, за което е компетентен чужд съд – правна помощ
В ал. 3 се казва: “Обезпечаването на доказателства, които се намират в Република България, се извършва от българските съдилища, дори когато те не са компетентни по делото, за чието решаване са необходими тези доказателства. Насрещната страна се уведомява за деня на обезпечаването, освен ако то търпи отлагане” – обезпечаването на доказателства се извършва от българския съд. По същия начин и чуждият съд може да извърши действия, които са от значение за висящ процес у нас. Тогава съгласно чл. 31 КМЧП нашият съд преценява валидността на извършените процесуални действия. Това става “съобразно правото на държавата, в която те са били извършени”.
Уредба на правната помощ – в двустранни международни договори за правна помощ.
В чл. 36, ал. 1 е казано, че “Българските органи са длъжни да оказват правна помощ по искане на чуждите органи, освен ако изпълнението на искането противоречи на българския обществен ред” – т.е. има две условия: а) да има официално искане, което да съдържа конкретни указания; б) изпълнението на искането да не противоречи на “българския обществен ред”. Последният представлява съвкупност от ценности на правото и морала, които трябва да се спазват и с които се съобразява искането на чуждия съд. Т.е. и най-малкото противоречие е пречка, но без да се стига до злоупотреба с обществения ред.
Според ал. 2 процедурата е по българския закон, но може по искане на чуждия орган, да е по чуждото право. Трябва обаче да е съвместимо последното с нашето право – т.е. по-ниско от обществения ред.
Нашите органи също могат да търсят помощ. Това става посредством искане чрез Министерство на правосъдието до Министерство на правосъдието на другата държава и оттам към органите, които да извършат действието по своите процесуални норми, но нашият съд може и да поиска това да стане по нашите процесуални норми, ако са съвместими с тяхното право.

Хагска конвенция ...
Конвенция за събиране на доказателства
Конвенция за връчване в чужбина на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела

Последната конвенция от изброените:
Съгласно чл. 1 “Тази конвенция се прилага по граждански или търговски дела във всички случаи, когато един съдебен или извънсъдебен акт трябва да бъде изпратен в чужбина, за да бъде връчен.
Конвенцията не се прилага, когато адресът на получателя е неизвестен.”
чл. 2 предвижда централен орган за всяка държава, чрез който се изпращат молбите за връчване на книжа и други съдебни и извънсъдебни документи.
Как става връчването?
А) Пряко с този централен орган
Б) В съответствие с начините, предвидени от законодателството на замолената държава за връчване на актове, издадени в тази държава или предназначени за лица, намиращи се на нейна територия или
В) в съответствие със специалния начин, поискан от молещата държава, ако той не противоречи на законите на замолената държава
Г) И всеки друг начин, стига страната да е приела така изпратения документ (чл. 5).
Това бяха способите за връчване по тази конвенция.

Отвод за висящ процес – Lis pendens (чл. 37)

Чл. 37. Българският съд спира служебно образуваното пред него дело, ако между същите страни, на същото основание и за същото искане има по-рано заведен процес пред чуждестранен съд и се очаква, че той ще приключи в разумен срок с окончателно решение, което може да бъде признато и изпълнено в Република България.

Отнася се до хипотези, когато има висящ процес в чужбина, който е свързан с процес у нас. Ако са налице 5 изисквания, съдът е длъжен да спре производството у нас. Целта е да не се стигне до две различни решения по един спор. Изисквания:
1)Идентичност в страните - спорът в чужбина е между същите страни;
2)Идентичност в предмета – спорът е на същото основание;
3)Идентичност в петитума – процесът в чужбина е на същото искане;
4)Процесът в чужбина е започнал преди нашия
5)Процесът в чужбина ще завърши в разумен срок, решението ще е окончателно и ще може да бъде признато и изпълнено у нас. “Разумен срок” – преценява се с оглед страните, предмета и практиката на съда, пред който се гледа. “Решението да е окончателно” – означава да са изчерпани всички възможности за обжалване там и решението да е влязло в сила. “Да се изпълни у нас” – вж. 117 КМЧП (Екзекватура).

Лекция №5 от 24.10.2005 г.

Обуславящото правоотношение (чл. 38)

Компетентност по обуславящо правоотношение
Чл. 38. (1) Българският съд взема становище и по обуславящи изхода на спора правоотношения, дори когато делата за тях не са му подведомствени.
(2) Когато по обуславящото правоотношение има висящ процес в чужбина, българският съд може да спре образуваното пред него дело, ако има основание да се очаква, че чуждестранното решение ще бъде признато в Република България.

Става дума за ПРО, което може и да не е предмет на спора, а ако е – то ще е спор пред чужд съд. Обуславящото ПРО е .... Тогава българският съд може да вземе отношение по такова ОПРО, дори да не е компетентен (чл. 38, ал. 1).
Ал. 2 говори вече за висящ спор. Ако става дума за обуславящо ПРО, нашият съд спира образуваното пред него дело, ако спорът е по основното отношение и чуждият съд ще го реши и решението ще се признае у нас.

ЧАСТ III

Съдържа уредба на частноправните отношения с международен елемент, което може да се осъществи посредством материални или стълкновителни норми. Когато уредбата е материалноправна, правоприлагащият орган я прилага непосредствено към отношението, а когато е стълкновителна – трябва да проследи указанията на стълкновителната норма и да приложи материалноправната уредба, която тя сочи. При тази втора процедура (развръщане на стълкновителната норма) правоприлагащият орган ще се изправи пред типични за стълкновителната норма институти: препращане, обществен ред, взаимност, реторсия, стълкновение на закони, развръщане, квалификация (или още класификация, характеризация)

1. Квалификация

Квалификация
Чл. 39. (1) Когато определянето на приложимото право зависи от квалификацията на фактическия състав или на отношението, тя се извършва по българското право.
(2) Когато даден правен институт или правно понятие са неизвестни на българското право и не могат да бъдат определени чрез тълкуване по българското право, то за тяхната квалификация трябва да се вземе предвид чуждото право, което ги урежда.
(3) При извършване на квалификацията трябва да се държи сметка за международния елемент в урежданите отношения и за особеностите на международното частно право.

Когато правоприлагащият орган установи, че е компетентен, той трябва да квалифицира отношението, институтите на правото и правните понятия. Квалификацията е мисловен процес на компетентния орган, същността на който се изразява в пр. изясняване, анализ и тълкуване и който има за предмет правоотношение, фактически състав, институт на правото или правно понятие.
Основен субект на квалификацията е правоприлагащият орган, но той не е единствен. Такива са също и страните, експерти, вещи лица, доктрината. Правно релевантна обаче е само квалификацията, която се прави от правоприлагащия орган. Страните излагат различни квалификации, от които съдът се води. Съдът ползва и експерти, когато няма достатъчна подготовка в дадена материя. Но накрая решава правоприлагащият орган.
Вж. Чл. 39 – дали винаги прилага квалификацията – не прилага, когато фактите са ясни.Съдът квалифицира по българското право.
1.1. Видове квалификация:
1.1.1. Квалификация по правото на съда (lex fori) – това е най-разпространената квалификация и представлява едностранна стълкновителна норма – ползва своето право, но кой дял – първо ползва критериите на своето МЧП, а ако там липсват критерии – съдът ползва други критерии от други отрасли на своето право.
1.1.2. Друг способ – квалификация lex cause (правото по същество) – съдът извежда квалификацията не от своето право, а от правото, което урежда отношението по същество. И тук първо се гледа МЧП и после вътрешните разпоредби.
Според кодекса ни до този вид квалификация ще се стигне, когато предмет на спора е институт на правото или правно понятие. Например “разточителство” – има го този институт в Ливан, но не и у нас. Съдът в този случай първо се опитва да тълкува това понятие според критериите на своето право (например прилага по аналогия), т.е. продължава да работи по lex fori и чак ако не успее – “взема се предвид” чуждото право, което урежда отношението по същество. “Взема се предвид” означава “консултира се”. Не е казано “трябва да приложи”. Но напрактика трябва да приложи чуждото право, защото правоприлагащият орган няма друг избор. Това е lex cause. Квалификацията lex cause по чл. 39, ал. 2 е един краен вариант, защото съдът отново трябва да се опита да приложи квалификацията lex fori.
1.1.3. Ал. 3 казва, че “При извършване на квалификацията трябва да се държи сметка за международния елемент в урежданите отношения и за особеностите на международното частно право”. Държи се сметка за международния елемент и за “особеностите на МЧП”, т.е. за тези особености на правото, с което отношението в най-тясна връзка. Това е третата квалификация – съдът трябва да извлече критериите за правна квалификация от всяка от засегнатите правни системи, да съпостави тези критерии и изхождайки от принципа за най-тясна връзка, и на тази база да изготви свои критерии и да създаде една автономна правна квалификация. Това е третият вид квалификация, която почива върху резултатите от сравнителноправния анализ, която квалификация е еднакво отдалечена както от правото на съда, така и от правото по същество.
1.1.4. Когато съдът извлича критериите от lex fori, lex cause или автономно, съдът ги извлича от МЧП и после от вътрешното право. Когато ги вади от закона (например “чуждестранни инвестиции” от преходните и заключителните разпоредби на Закона за насърчаване на чуждестранните инвестиции). Вади ги съдията от там и това е извличане на критериите ex lege.
1.1.5. Ако има обаче международен договор и страните са съдоговорителки (задължително е да са такива!) – предимство има той пред закона и това се нарича договорна квалификация за извличане на критериите (lex convencione). Това става от двустранен или многостранен международен договор.
1.1.6. Квалификацията може да се извърши и чрез способа за взаимстване. Може да се взаимства например от вътрешното право на държава съдоговорителка или от международен договор.
Чл. 3, ал. 2 казва: “При прилагането на международен договор или на друг международен акт се съобразяват международният характер на неговите разпоредби, установената в тях квалификация и необходимостта да се постигне еднообразие в тяхното тълкуване и прилагане.”. Материята на квалификацията ще превалира международния договор и другите международни актове.
Автономната квалификация, извършена от съда на европейските общности е първичен източник, наред с устройствените актове и по силата на чл. 3, ал. 2 трябва да се има предвид.

2. Препращане
Това е следващ институт. Тогава когато двете системи на МЧП на държавите, които са засегнати от едно и също частно правно отношение с международен елемент, уреждат това отношение с двустранни стълкновителни норми. Първата препраща от нашето МЧП към друго и от другото има препращане към трето или връщане у нас.

2.1. Видове препращане
2.1.1. Когато системата на МЧП, към която препраща нашата система връща към нашата – нарича се препращане от първа степен или връщане.
2.1.2. Когато системата на МЧП на втората държава препраща към трета – нарича се препращане от втора степен или същинско препращане.
Чл. 40, ал. 1 казва: “По смисъла на този кодекс под право на дадена държава се разбират правните норми на тази държава, включително стълкновителните й норми, освен ако в този кодекс или в друг закон е предвидено друго”. Това означава, че кодексът допуска препращането, освен ако закон или източник на МЧП изклщчва това.
В чл. 40, ал. 2 имаме препращане от първа и от втора степен: “(2) Връщането към българското право и препращането към правото на трета държава не се допускат относно:
1. правното положение на юридическите лица и на неперсонифицираните образувания;
2. формата на правните сделки;
3. избора на приложимо право;
4. издръжката;
5. договорните отношения;
6. извъндоговорните отношения.”.
Когато препращането се приеме, съгласно чл. 40, ал. 3 – когато имаме връщане към нашето право, се прилага материалното ни право. Когато е от втора степен, прилага се правото на третата държава, т.е. препращането се ограничава до третата държава и ако там има стълкновителна норма – тя не се прилага, а се прилагат материално правните норми на тази трета държава.
Чл. 83, ал. 3 – условно приемане на препращането.1
Чл. 40, ал. 2 – безусловно изключване на препращането.

Лекция №6 от 25.10.2005 г.

3. Установяване на чуждото право
При квалификацията страните предоставят две различни и често противоположни квалификации, но винаги ги сравнява с фактите, съдържащи се в обема на стълкновителната норма. Освен това ги съпоставя и с фактите на диспозицията (привръзката) на стълкновителната норма, за да се убеди, че според определената квалификация отношението е в най-тясна връзка с определената правна система. Когато съдът проследява привръзката на стълкновителната норма и тя насочва към друга стълкновителна норма, която пък връща обратно към правото на съда – съдът прилага своето право. Ако обаче тази стълкновителна норма отпраща към трета правна система – съдът трябва да установи съдържанието на чуждото право – това е следващият институт. Установяването на чуждото право съгласно чл. 43 става служебно. Чуждото право се приема такова, каквото е в чуждата правна система – така приложение може да намери и прецедент. Ако се прилага международен договор, съдът първо проверява дали България е съдоговорителка, защото, ако е – то не е чуждо, а наше право. Ако не е съдоговорителка – то е чуждо право.
Субект е правоприлагащият орган. Способи за това – от международните договори. Многостранен такъв е Европейската конвенция за правен обмен между държавите. Всяка държава съдоговорителка създава приемателна и предавателна агенция – това е обикновено Министерство на правосъдието. Правната информация е за действащото право и за съдебната практика.
Как става това? Съдът праща запитване до министерство на правосъдието. Трябва да са очертани нормите, които касаят нашия съд и предмета на спора. Адресира се запитването до чуждата приемателно-предавателна агенция, която дава отговор на базата на заявката.
Отговорът е безплатен. Възможно е запитването да се отнася за факти, с които чуждата приемателно-предавателна агенция не е запозната. Тогава тя (агенцията) отговаря, че не е запозната и може да иска там съдействие от юридически консултанти, което вече се плаща.
Този отговор от министерство на правосъдието се изпраща до съда и оттам последният го изпраща до страната, която се позовава на чуждото право, защото тя трябва да плати.
Чуждата приемателно-предавателна агенция може да откаже да отговори ако:
а) с отговора ще се засегне сигурността и отбранителните възможности на тази държава;
б) е страна по спора.
Уредба се съдържа и в договорите за правна помощ. Ако се касае за държава, която не е съдоговорителка по горната конвенция, но с която има договор за правна помощ, съдът отправя искане. По силата на този договор страните си обменят информация за законодателство и практика на всеки 3 или 6 месеца (в министерство на правосъдието), а и възниква задължение да се отговаря на запитване.
Според чл. 43, ал. 1, ако няма такъв договор и държавата не е съдоговорителка по Европейската конвенция – съдът иска отговор на запитване от министерство на правосъдието, а то по свои канали събира сведения (от дипломатически и консулски представителства и др.)
Освен това може да иска становище и от експерти (например да се попита работещ на пристанището в Ротердам за обичаите на това пристанище), а също така от специализирани институти, които са запознати с правото (у нас например БАН).
Съгласно ал. 2 страните могат да оказват съдействие – като предоставят документи, които се легализират, ако е нужно, а ако не – то поне се превеждат.
Изключение то принципа за служебното задължение на съда за установяване на чуждото право има в чл. 77, където страните не съдействат, а направо установяват – установяването липсата на пречки е задължение на страните.
Когато чуждото право е посочено като приложимо не от обективна, а от субективна привръзка – чл. 43, ал. 3 – задължението на съда за установяване на чуждото право продължава и тук, както по ал. 2, но за разлика от ал. 2 страните са длъжни да съдействат, а по ал. 2 могат и да не съдействат. Остава си обаче служебното задължение на съда да установи съдържанието на чуждото право.

4. Тълкуване и прилагане на чуждото право
Ако въпреки всички положени усилия, съдът не успее да установи съдържанието на чуждото право, тогава нашата стълкновителна норма не може да реципира чуждото право и тя фактически не може да уреди отношението. Това напрактика е една празнота. Съдът следва да запълни тази празнота. Как? Като първо потърси друга подходяща разпоредба. Къде?
Ако съдът изобщо не е успял да установи контакт с чуждата държава, тогава съдът извлича уредба от нашето право.
Ако съдът е достигнал до чуждото право, но там няма уредба – съдът търси подходяща уредба в другото право. Това не е уредено изрично в Кодекса.
По аналогия на 45, ал. 3 има уместна аналогия, но само отчасти.
Ако е достигнал до чуждото право и там има уредба, но чуждото право е неясно – съдът трябва да го разтълкува. Съгласно чл. 44, ал. 1 чуждото право се тълкува така, както се тълкува там (в чуждата държава).
След това трябва да се приложи и пак 44, ал. 1 казва, че чуждото право се прилага както в създалата го държава. И при тълкуването, и при прилагането на чуждото право съдът е длъжен да се снабди с практика по тълкуването и прилагането от чуждата държава (чрез министерство на правосъдието).
Чл. 44, ал. 2 казва, че “Неприлагането на чуждо право, както и неправилното му тълкуване и прилагане са основание за обжалване”. Т.е. стълкновителната норма е задължителна. Ако съдът не е приложил чуждото право или ако го е тълкувал и приложил неправилно – това е основание за обжалване.
Важно е, че чуждото право трябва да е било действащо към момента на сключването на договора например, а не към момента на разглеждането на спора пред съда!

5. Обществен ред
Тогава когато правилно определеното по съдържание чуждо право противоречи на основни принципи на нашето право – правоприлагащият орган трябва да откаже да го приложи. Примери:
В Куба брачната дееспособност настъпва на 12 годишна възраст и двама 12 годишни кубинци желаят да сключат брак тук – не става;
Две духовни лица гърци искат да сключат брак у нас. Според тяхното право е забранен бракът между духовни лица с определен сан, но според нашата Конституция не може да има ограничения, основаващи се на религия – брак ще има.
Става дума за института обществен ред. Когато се откаже прилагането на чуждото право, отказът ще се мотивира със съображението за обществен ред. Общественият ред – това са основни начала и ценности.
Ако по съображения за обществен ред се блокира чужда забранителна норма – говорим за позитивна функция на обществения ред.
Негативна функция на обществения ред – когато чуждото право съдържа позволителна норма, но тя се блокира по съображения за обществен ред.
Общественият ред блокира стълкновителната норма, поради което той (общественият ред) е изключение.
Уредбата му се съдържа в чл. 45 КМЧП.

Обществен ред
Чл. 45. (1) Разпоредба на чуждо право, определено като приложимо от този кодекс, не се прилага само ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред.
(2) Несъвместимостта се преценява, като се държи сметка за степента на връзка на отношението с българския правен ред и значимостта на последиците от прилагането на чуждото право.
(3) Когато се установи посочената в ал. 1 несъвместимост, прилага се друга подходяща разпоредба от същото чуждо право. В случай че такава няма, прилага се разпоредба от българското право, ако това е необходимо за уреждане на отношението.

Чл. 45, ал. 1 казва, че “Разпоредба на чуждо право, определено като приложимо от този кодекс, не се прилага само ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред”, а чл. 45, ал. 2 дава критериите, от които ще се ръководи съдът при определяне на тази явна несъвместимост.
Държи се сметка за степента на връзка с нашия правен ред, т.е. за интензивността на връзката с нашия правен ред, а също така и за значимостта на последиците за нашия правен ред. Ако интензивността на връзката е малка и значимостта на последиците за нашия правен ред също – тогава съдът може да прецени да приложи чуждото право. Ако е обаче явно и голямо противоречието – ще откаже да го приложи и ще се обоснове с обществения ред.
Коя преценка се прави първо – по ал. 1 или по ал. 2? Първо се преценява по ал. 2.
За пример виж чл. 36, ал. 2 КМЧП.2
Когато се констатират двете неща по ал. 2 се отива на ал. 1, за да се види дали има явна несъвместимост.
Когато установи явна несъвместимост между обществения ред и чуждото право, според чл. 45, ал. 3 нашият орган първо трябва да потърси друга подходяща норма в чуждото право и ако има – е длъжен да я приложи. Съдът е длъжен служебно да търси тези разпоредби, но тук вече съдействие от страните не се изисква, защото преценява съдът. Тази друга подходяща разпоредба може да е в същия или в друг нормативен акт.
Ако няма такава разпоредба – съдът прилага българското право, ако това е необходимо за уреждане на отношението. Ако съдът докаже, че не може да се приложи чуждото право и отношението може да се уреди без прилагане на нашето право – решението няма да подлежи на обжалване.
Критерият за обществен ред се извлича за всяка държава от нейното национално право. Затова общественият ред е строго национален институт, защото всяка една държава има свои национални ценности. В рамките на ЕС обаче общественият ред постепенно се превръща в едно наднационално понятие. Затова преценката за обществен ред, когато става дума за държава, която е членка на ЕС се прави на основа два вида критерии – чисто вътрешните и наднационалните.
Съдът прави преценка. Но в какъв отрязък от време? Общественият ред се преценява в един определен отрязък от време. Начален момент е сезирането на съда. Прави се през целия период на делото. Ако се обжалва – преценката продължава. Крайният момент е когато решението стане окончателно и влезе в сила. Това е така, защото през този период може да се промени чуждото право – възможни са такива в следните насоки:
а) интензивността на противоречието да намалее и тя да е незначителна или да отпадне противоречието, а също може и да се увеличи интензивността;
б) може и критериите на българското право да се занижат или да се завишат.
Т.е. нашият кодекс се интересува от обществения ред в динамика, а не в статика. Т.е. интересуваме се не от буквалния прочит на текста на чуждото право.

Лекция №7 от 31.10.2005 г.
Ще я пише Петко
Имам втори час

Предели на действие на чуждото право

Особените повелителни норми ограничават действието на чуждото право до степен, че игнорират българското частно международно право. Игнорират стълкновителната норма и посоченото от нея право.
Съществуват два вида повелителни норми: 1) норми, даващи защита на икономически по-слабата страна – чл. 49 от Монреалската конвенция за международни въздушни превози – не могат а се отклоняват страните от тях; 2) защитата на обществото от поведение на една или две страни по едно обществено или частно правоотношение с международен елемент – наркотици, картелното право и т.н., забранени от закона. Разпоредби на правото, които защитават един по-висш интерес на държавата или обществото. Тези норми не могат да бъдат дерогирани нито с уговорки между страните, нито с други разпоредби на закона. Техният предмет е фундаментален – 1)висш държавен или обществен интерес, 2) изразяват този интерес, 3)  като необходим за създаване на тези норми е именно този интерес; 4) има за цел безусловна зашита на този интерес (очертаващ се,висш, фундаментален интерес).
Чл. 46, ал. 1 - Разпоредбите на кодекса не засягат прилагането на повелителните норми на българското право, които с оглед на техните предмет и цел трябва да бъдат приложени, независимо от отпращането към чуждо право – това са особените повелителни норми. Тяхната цел е ясна и безусловна защита. Тези норми трябва да бъдат приложени независимо от отпращането към чуждото право. То стои на второ място. Особените повелителни норми игнорират чуждото право – прилага се първо особената повелителна и тогава чуждото право.
5) особените повелителни норми дерогират действието на стълкновителните норми на МЧП. Това са особените повелителни правила на българското МЧП.
Ако частното ПРО с международен елемент засегне обхвата на такава повелителна норма, тогава съдът без да се интересува от частното ПРО дали е в неговата юрисдикция първо прилага особената повелителна норма.
Чл. 46, ал. 2 - Съдът може да съобрази повелителните норми на друга държава, с която отношението е в тясна връзка, ако тези норми според правото на създалата ги държава трябва да бъдат приложени, независимо кое право е определено като приложимо от стълкновителна норма на кодекса. За да реши дали да съобрази такива особени повелителни норми, съдът трябва да вземе предвид тяхното естество и техния предмет, както и последиците от тяхното прилагане или неприлагане – действието на особената повелителна норма на чужда държава:
1) тясна връзка между частното ПРО и дадена държава, следователно ПРО-то е предмет на нашето и на чуждото МЧП. Това МЧП определя, че са налице повелителни норми на това чуждо МЧП – „Те трябва да бъдат…” – тези особени повелителни норми са от естество да дерогират действието на една наша стълкновителна норма. Но длъжен ли е съдът да постъпи така, както по ал. 1? Не той „може да съобрази”! „Да ги съобрази”? – това означава 1) дали са особени повелителни норми; 2 )да установи съдържанието на тези чужди особени повелителни норми; 3) последиците от тяхното прилагане или неприлагане. Те се прилагат в чуждата държава, плюс това съдът трябва да е наясно какви биха били последиците от прилагането или неприлагането на тези особени повелителни норми у нас. След това решава дали да се съобрази с тях или не.
Особените повелителни норми имат международно признато обвързващо действие. Те се прилагат преди въобще да се стигне до прилагането на стълкновителни норми.

Заобикаляне на закона

В МЧП има два способа:
1) с материално право и чрез материално правни средства;
2) по процесуален път и процесуално правни средства – т.нар form shopping, както и заобикалянето нар. „Удобни знамена” – при регистрацията на кораби.
Предпоставки, които съдията гледа:
1) изтегляне на частното отношение с международен елемент от правото на една държава, където би трябвало да възникне и подчиняването му на правото на друга държава.
2) У страните или у едната от тях трябва да е налице съзнание, че търсят изкуствена привръзка, с която …
Стълкновителната норма е императивна, т.е. няма отклонение от нея. Страните обаче манипулират фактите и отиват на удобната за тях привръзка.
Заобикалянето на закона не трябва да се бърка с автономията на волята.
Санкция – ако е заобикаляне на закона – чл. 26 ЗЗД – нищожност.
Ако е заобиколено чуждото право? Българският съд може единствено да привлече, провери и приложи заобиколения закон.
2) Т.нар. Form Shopping- при него страните манипулират елементите на международната компетентност. Те злоупотребяват с тази възможност, която им дават международно частноправни норми и отиват твърде далеч. Пример, Французин решава да обезнаследи децата си, има имущество във Франция, но във Франция децата имат запазена част. Отива в САЩ, има АД – изкупува контролни пакет акции чрез апорт на имуществото в дружеството и взема акции, които продава и няма имущество – заобикаляне.
Обективни и субективни предпоставки:
1) Обективни – изтегляне на делото от юрисдикцията на един съд, към който това дело е свързано и подчиняването му юрисдикцията на друг съд, която връзка е трудно установима.
2) Субективни – съзнанието на страните по отношението, че търсят изкуствена компетентност на сезирания от тях съд.
Чл. 23, ал. 1 КМЧП – изр. 1 Когато предмет на делото е имуществено право и спорът не е от изключителната компетентност на българските съдилища, то може да бъде възложено на чуждестранен съд с писмено споразумение между страните – най-често с такива възможност и се заобикаля закона.
Съдът трябва да установи, че избрани съд няма връзка със страните (едната или двете) или с ПРО-то. Всичко зависи от конкретната фактическа ситуация – дали избрания съд има връзка с предмета на ПРО-то или със страните, и от връзката дали може да се установи наличието на т.нар. form shopping, т.е. каква е интензивността на връзката.
Санкции за form shopping - отказ от екзекватура. Чл. 117 към 23, ал. 3 – изключителна. Чуждия съд е компетентен не само заради връзката на ищеца по гражданство – слаба връзка, следователно ще бъде отказана екзекватура.
Чл. 23, ал. 2 - При условията на ал. 1, изречение първо на българските съдилища може да се възложи дело, подведомствено на чуждестранен съд. Това не се отнася за исковете за издръжка – не само до заобикаляне на нашия съд, но и на чуждестранния съд с избор на нашия съд.
На страните не им е забранено да дерогират местния съд, напротив в разрешено е, но те не трябва да злоупотребяват с дадената възможност.

Взаимност

Чл. 47 КМЧП – ал. 1 - Прилагането на чуждото право не зависи от наличието на взаимност – взаимността не бива да се поставя като условие при прилагането на стълкновителните норми.
Понятие за взаимност – предоставяне на граждани и ЮЛ от други държава у нас на права и евентуални преимущества, такива или сходни на тези, които чуждата държава е предоставила на български граждани или български ЮЛ, или ще предостави на български граждани или български ЮЛ.
1) Стриктна взаимност – чужд застраховател може да застрахова у нас само ако български застраховател може да застрахова у тях.
2) формална взаимност – не се предоставят точно определен кръг  права, а се приравнват с правата на местните ли и тези права произтичат от местното право.
3) от начина на предоставяне:
а) договорна – за съществуването и има изискване да е сключен договор; при отстъпване на право върху земи за посолства, консулства и т.н.
б) пасивна – само констатация е необходима, за да може да съществува – загуби се в този вид, но съществува в Закона за Патентите – чл., ал. 2.
Чл. 47, ал. 2 - В случай че нормативен акт изисква наличие на взаимност, нейното съществуване се предполага до доказване на противното.
Реторсия – състои се в предприемане на ограничителни мерки от една държава по отношение на субекти с националност на друга държава, като основанието за тези мерки може да произтича от международен договор, но може и от наложени дискриминационни мерки в другата държава – ембарго, например.
Прилага се докато дискриминационното третиране действа. Реторсивните правила за турските шофьори преминаващи през България – докато има дискриминационни правила за българските тирове в Турция – ще се прилагат реторсивните правила за турските шофьори.

6. Особени повелителни норми (чл. 46)

1.11.2005 г. – ден на будителите

Лекция №8 от 7.11.2005 г.

7. Стълкновение на закон
7.1. Стълкновение на закон в МЧП може да възникне, когато разпоредбите, които са засегнати от едно частноправно отношение с международен елемент са противоположни или чувствително се различават/не съвпадат (в една или няколко държави).
7.2. Как се установява стълкновението на закон? Ако в едната държава имаме стълкновителна, а в другата материално правна норма – не можем да ги съпоставяме. Трябва първо да проследим коя материалноправна норма сочи стълкновителната норма и чак тогава да сравняваме уредбите.
7.3. Видове стълкновение:
7.3.1. Потенциално и ефективно стълкновение. Стълкновението е потенциално, когато поне едната система на МЧП съдържа стълкновителна норма. Когато стигнем до материалноправната норма, можем да кажем, че потенциалното е станало ефективно стълкновение или че такова няма.
7.3.2. Положително и отрицателно. Положително – когато всяка система на МЧП насочва към своето материално право с едностранна стълкновителна норма. Отрицателно – всяка система на МЧП насочва към другата система на МЧП.
7.3.3. Скрито стълкновение на закони (нарича се още конфликт на квалификации) – един и същ институт има различни квалификации в различни правни системи.
7.4. Как се преодолява стълкновението?
Уеднаквяване на системите. Във всички системи на държавите уредбата е или еднаква, или сходна. За да бъде ефективен този способ, е необходима обща воля на държавите, която воля произтича от решението на държавите да се обединят икономически, а след това и политически (Европейския съюз). Ако обаче уредбата е различна (ЕС и останалите например), тогава се търсят способите на международното договаряне. Така с международни договори се създава еднаква правна система на двете държави (ако международният договор е двустранен) или на всички държави (ако е многостранен). Двустранните договори са с ограничена ефективност. Най-ефективен способ е уеднаквяването.
Когато е уеднаквена стълкновителната уредба, трябва да се уеднакви и материалноправната уредба. Затова като извод – най-ефективно е многостранното международно уеднаквяване на материалноправни норми.

С това общата част приключи.

С П Е Ц И А Л Н А   Ч А С Т

Нека върнем лентата назад – вече казахме:
1)Субекти – основен субект са физическите лица
2)При формулите:
a.Lex patriae (правото на кръвта или още преавото на гражданството);
b.Lex domicilii (правото на обичайното местопребиваване).

Общи разпоредби
Чл. 48. (1) По смисъла на този кодекс отечествено право на лицето е правото на държавата, чийто гражданин е то.
(2) Отечествено право на лице с две или повече гражданства, едното от които е българско, е българското право.
(3) Отечествено право на лице, което е гражданин на две или повече чужди държави, е правото на тази от тях, в която е неговото обичайно местопребиваване. Когато лицето няма обичайно местопребиваване в нито една държава, на която то е гражданин, прилага се правото на държавата, с която то е в най-тясна връзка.
(4) По смисъла на този кодекс отечествено право на лице без гражданство е правото на държавата, в която е неговото обичайно местопребиваване.
(5) По смисъла на този кодекс отечествено право на лице със статут на бежанец и на лице, на което е предоставено убежище, е правото на държавата, в която е неговото обичайно местопребиваване.
(6) Когато в случаите по ал. 3, 4 и 5 лицето няма обичайно местопребиваване или такова не може да се установи, прилага се правото на държавата, с която лицето се намира в най-тясна връзка.
(7) По смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.

Съгласно чл. 48, ал. 1 – отечествено право на лицето е правото на държавата, чийто гражданин е то.
Когато лицето е бипатрид: а) и едното му гражданство е българско – отечественото му право е българско (ал. 2); б) ако нито едно не е българско съгласно ал. 3 – отечественото му право е правото по обичайното местопребиваване. Ако няма обичайно местопребиваване, съгласно ал. 6 отечественото му право е правото на държавата, с която отношението е в най-тясна връзка.
Чл. 48, ал. 7 съдържа легална дефиниция на обичайното местопребиваване – то не е местожителство, защото при местожителството е необходима регистрация, а при обичайното местопребиваване такава не е необходима.
Ако лицето е без гражданство (апатрид) според ал. 4 отечествното му право отново е правото на държавата по обичайното му местопребиваване, а ако няма обичайно местопребиваване и тук според ал. 6 отечествното му право е правото на държавата, с която отношението е в най-тясна връзка.
По същия начин, както при апатрида, стои въпроса, когато лицето е бежанец (ал. 5).

Правоспособност и дееспособност

1. Международна компетентност
1.1. Обща компетентност по чл. 4
1.1.1. Правоспособност – съществува от раждането до смъртта.
1.1.2. Дееспособност – различаваме обща гражданска, брачна, трудова и търговска дееспособност, които настъпват при различна възраст и при различни условия:
а) Общата гражданска дееспособност настъпва на 18 г. у нас и продължава до смъртта.
б) Брачната дееспособност у нас настъпва на 18 г., а по изключение на 16 г. и продължава до смъртта, но има държави, където настъпва по-рано или по-късно.
в) Трудова дееспособност – у нас настъпва ... и продължава до ...
г) Търговска дееспособност – възниква след намесата на държавен орган (съда) от вписването и продължава до заличаването.
1.2. Ограничаване на дееспособността – поставяне под запрещение
Компетентни са българските съдилища и други органи. Това е освен на общите основания на чл. 4 и на едно специално основание, дадено в чл. 5, т. 2: “Българските съдилища и други органи освен въз основа на чл. 4 са компетентни: ... по делата за ограничаване или лишаване от дееспособност на български граждани, както и по делата за отмяна на ограничаване или лишаване от дееспособност на български граждани”.

Дееспособност
Чл. 50. (1) Дееспособността на лицето се урежда от неговото отечествено право. Когато приложимото право към дадено отношение установява специални условия относно дееспособността, прилага се това право.
(2) Когато договорът е сключен между лица, намиращи се в една и съща държава, лицето, което е дееспособно по правото на тази държава, не може да се позовава на недееспособноста си по правото на друга държава, освен ако към момента на сключване на договора насрещната страна е знаела или не е знаела за тази недееспособност поради небрежност.
(3) Разпоредбата на ал. 2 не се прилага за сделки в семейните и наследствените отношения, както и за сделки относно вещни права върху недвижими вещи, намиращи се в държава, различна от държавата по местоизвършването на сделката.

Съобразно чл. 50 КМЧП принципът е, че се прилага отечественото право, но може и да се приложат специални условия (чл. 50, ал. 1, изр. 2).

Придобита правоспособност и дееспособност
Чл. 51. Правоспособността и дееспособността, придобити въз основа на отечественото право, не се засягат от промяната на гражданството.

1.3. Търговската дееспособност – компетентен е българския съд. Меродавно е правото на държавата по месторегистрацията. Ако обаче регистрацията не е необходима (за някои търговци в някои държави не се изисква регистрация), се прилага правото на държавата, в която лицето има “основно място на дейност” (чл. 52). За установяване на последното се изхожда от конкретни особености – кантора, мина, кариера, централен офис.
1.4. Чл. 5, т. 4 съдържа две алтернативни основания за компетентност на българския съд, които съществуват наред с тези по чл. 4 – “лице, което е български гражданин или е имало известно обичайно местопребиваване в Република България”. Достатъчно е да се установи, че лицето е имало обичайно местопребиваване у нас, за да е компетентен нашият съд по обявяване на безвестното отсъствие или смърт.
1.5. Правоспособност
Чл. 49, ал. 1 казва, че “правоспособността на лицето се урежда от неговото отечествено право”.
В чл. 49, ал. 2 е повторен принцип от Конституцията: “Чуждите граждани и лицата без гражданство имат в Република България същите права, както българските граждани, освен ако в закон е предвидено друго.”

Индивидуализиращи белези на ФЛ

1. Името – основен индивидуализиращ белег – урежда се от от отечественото право на лицето. У нас уредбата е в Закона за гражданската регистрация.
Ако лицето е родено в чужбина и там му е издаден акт за раждане от съответното длъжностно лице (например със 7 имена в Латинска Америка) – у нас актът ще се признае
Кой издава актове за раждане в чужбина? Това са:
а) компетентният орган на тази държава
б) дипломатическият и консулският представител
в) капитан на български кораб
г) командири на български военни поделения в чужбина.
Същите издават в чужбина и актове за брак. Чужденците у нас имат същите възможности.

Лекция №9 от 8.11.2005 г.

Име
Чл. 53. (1) Името на лицето и неговата промяна се уреждат от отечественото право на лицето.
(2) Въздействието на промяната на гражданството върху името се определя от правото на държавата, чието гражданство лицето е придобило. Когато лицето е без гражданство, въздействието на промяната на неговото обичайно местопребиваване върху името се определя от правото на държавата, в която това лице установява своето ново обичайно местопребиваване.
(3) Защитата на името се урежда от правото, което е приложимо съгласно разпоредбите на глава единадесета.
(4) Името и неговата промяна могат да бъдат уредени от българското право, ако това бъде поискано от лице с обичайно местопребиваване в Република България.

Чл. 53, ал. 2
За лицето новото право, което вече е отечествено може да му дава право да го промени или не (т.е. да не е задължително) или да е задължително. Това е когато сменя гражданство. Ако е без гражданство съгласно изр. 2 “въздействието на промяната на неговото обичайно местопребиваване върху името се определя от правото на държавата, в която това лице установява своето ново обичайно местопребиваване”. И тук въздействието може да е запазване с опция да го промени или задължение да го промени.
Ал. 3 представлява вътрешна препратка – касае се за непозволено увреждане, свързано с името. За това ще имаме отделна тема.
Ал. 4 – лицето има право на избор, но той е доста ограничен – само българското право.

Приложимо право при ограничаване и лишаване от дееспособност (чл. 54)

Ограничаване и лишаване от дееспособност
Чл. 54. (1) Условията и последиците от ограничаването или лишаването от дееспособност на лицето се уреждат от неговото отечествено право. Когато лицето има обичайно местопребиваване на територията на Република България, съдът може да приложи българското право.
(2) Приложеното съгласно ал. 1 право урежда и условията за отмяна на ограничаването или лишаването от дееспособност.

Принципът отново е отечественото право, а обичайното местопребиваване има значение само когато последното е в България.
Според ал. 2 при отмяна на ограничаването е както при самото ограничаване.

Обявяване на безвестно отсъствие (чл. 55)

Обявяване на безвестно отсъствие и смърт
Чл. 55. (1) Условията и последиците от обявяване на безвестно отсъствие и смърт се уреждат от правото на държавата, чийто гражданин е било лицето по последните сведения за него. Когато лицето е без гражданство, условията и последиците от обявяване на безвестно отсъствие и смърт се уреждат от правото на държавата, в която това лице е имало последното си обичайно местопребиваване.
(2) Временните мерки за запазване имуществото на лицето, намиращо се на територията на Република България, се уреждат от българското право.
(3) Лице, което е имало обичайно местопребиваване в Република България, може да бъде обявено за безвестно отсъстващо или починало по българското право, ако това е поискано от лице, имащо основателен интерес от това

Чл. 55, ал. 1, изр. 1 – темпорална привръзка – отечественото право не изобщо, а по време на последните сведения.
Изр. 2 – когато лицето е било без гражданство – прилага се правото на държавата, където лицето е имало последното си обичайно местопребиваване.
Вж. ал. 2.
Ал. 3 – трябва да има основателен интерес и то според българското право.

Държавата и нейният правен статус

Тя е друг субект на отношенията с международно частноправен елемент, но тя е особен субект – носител е на суверенитет и имунитет и за да може държавата да участва в гражданския оборот като равнопоставен субект, тя трябва да ограничи не суверенитета си, а имунитета си. Касае се за несеквестируемостта на имуществото й – тя трябва с нормативен акт да направи една част от него секвестируемо имущество и с него да участва в частноправните отношения с международен елемент – това е частната държавна собственост; друг способ е да участва с търговски дружества с държавно участие, в които апортира част от своето имущество; Наредба за ...
След това изравняване за държавата важат всички разпоредби, касаещи частноправните субекти, с изключение имуществата, които са изключителна държавна или общинска собственост.
Държавата има и съдебен имунитет. ...

Международни организации

особен субект на международното частно право. Техният статус се определя двупосочно – от разпоредбите за юридическите лица и от устройствените учредителни актове на международните организации.

Юридическите лица и неперсонифицирани образувания

Те са следващата група субекти.
1. Правен статус на ЮЛ
Общата формула, по която се определя приложимото право беше lex societatis (правото на поданството):
а) според регистрацията – чл. 56, ал. 1 казва, че “Юридическите лица се уреждат от правото на държавата, в която са регистрирани.”;
б) според седалището – “Когато за учредяване на юридическото лице не е необходима регистрация или то е регистрирано в няколко държави, прилага се правото на държавата, в която според устройствения му акт се намира неговото седалище.” (чл. 56, ал. 2). У нас седалище и регистрация съвпадат;
в) правото по мястото, където те осъществяват своята основна дейност;
г) Теорията на контрола – правото на държавата, където се намира действителното управление на ЮЛ.
Чл. 19, ал. 1 КМЧП казва, че “Българските съдилища са изключително компетентни по искове по чл. 80, ал. 1, буква "г" от Гражданския процесуален кодекс, когато юридическото лице е регистрирано в Република България”. Т.е. налице е изключителна компетентност на българските съдилища по искове по чл. 80, ал. 1, б. “г” от ГПК и тази изключителна компетентност касае ЮЛ, което е “регистрирано” (равно и на имащо седалище) в България.
Чл. 19, ал. 2: “Алинея 1 се прилага по исковете за недействителност или прекратяване на дружество или друго юридическо лице, за отмяна на актове на негови органи, за защита на членството, както и за оспорване преобразуването на търговско дружество и за парично уравняване при преобразуването, когато дружеството или другото юридическо лице е регистрирано в Република България.”. Т.е. всички искове относно правния статус на юридическите лица, регистрирани в България са от изключителната компетентност на българските съдилища.
Когато сме в чл. 56, ал. 2 (“Когато за учредяване на юридическото лице не е необходима регистрация или то е регистрирано в няколко държави, прилага се правото на държавата, в която според устройствения му акт се намира неговото седалище.”) – правото по седалището – има две хипотези (не е необходима регистрация или е регистрирано в няколко държави).
Чл. 56, ал. 3 казва: “Ако в случаите по ал. 2 местонахождението на седалището според устройствения акт не съвпада с местонахождението на действителното управление на юридическото лице, прилага се правото на държавата, в която се намира неговото действително управление.” Става дума за т.нар. транснационални корпорации (например “OMV – България”). При тях националността на юридическото лице се определя според правото на държавата, където се намира действителното му управление. Т.е. тук теорията на контрола намира ограничено приложение. В международните договори обаче то има основно приложение наред с другите критерии (регистрация, седалище).
Чл. 56, ал. 4: “Клонът на юридическо лице се урежда от правото на държавата, в която е регистриран.”
2. Правният статус на неперсонифицираните образувания (чл. 57)

Неперсонифицирани образувания
Чл. 57. Сдружения или организации, които не са юридически лица, се уреждат от правото на държавата, в която са регистрирани или учредени.

Последното се разбира от учредителния акт.
Когато съдът определи приложимото право, то урежда целия статус на ЮЛ или неперсонифицираното образувание (всички проблеми от чл. 58)

Обхват на приложимото право
Чл. 58. Приложимото право към лицата по чл. 56 и 57 урежда:
1. учредяването, тяхната правна природа и правно-организационна форма;
2. името или фирменото наименование;
3. правосубектността и системата на управление;
4. състава, компетентността и функционирането на органите;
5. представителството;
6. придобиването и загубването на членство, както и свързаните с това права и задължения;
7. отговорността за задължения;
8. последиците от нарушения на закона или на устройствения акт;
9. преобразуването и прекратяването.

Чл. 59

Преместване на седалище и преобразуване
Чл. 59. Преместването на седалището в друга държава и преобразуването на юридически лица със седалище в различни държави пораждат действие само ако са извършени в съответствие с правото на тези държави.

Т.е. съдът проверява съответствието на правото на всички тези държави.

Правни сделки, представителство и погасителна давност

1. Правни сделки
Приложими са общите основания по чл. 4.
Кое е приложимото право относно формата? Чл. 61, изр. 1 казва, че “Формата на правните сделки се урежда от правото, което е приложимо към сделката.” – това е правото по същество. Но изр. 2 казва: “Достатъчно е обаче да бъдат спазени условията за форма, определени от правото на държавата по местоизвършването на сделката”. “Местоизвършване” означава местосключване и други факти като плащане, конклудентни действия. Т.е. по чл. 61 критерий е или правото по същество, или достатъчно е само правото по местоизвършване на сделката.
Сделки се сключват у нас пред компетентните органи и в чужбина пред дипломатическия или консулски представител (изповядване на сделки). Същото важи и за чужди граждани у нас, стига да не се касае за изключителна компетентност на българските органи.
2. Представителство
То бива:
2.1. Законово представителство
2.2. Консулско представителство – наподобява законово представителство по съдържание, защото задължението му за представляване произтича от правната норма. По начина на прекратяване обаче то наподобява доброволното – ако си вземе представляваният друг представител, консулското представителство се прекратява.
2.3. Институционализирано търговско представителство. Създава се по решение на управителните органи – затова наподобява договорно представителство. Но правомощията възникват от закона. След решението обаче има упълномощаване – отново наподобява договорно. Прекратява се с решение на органите, а не с оттегляне на пълномощното.
2.4. Представителство по индустриалната собственост – то е особено доброволно представителство и е уредено в чл. 3 от Закона за патентите. В ал. 2 на същия е казано, че чужденци (физически лица с постоянен адрес в чужбина или ЮЛ с регистрация в чужбина) се представляват само от местни представители, които депозират нотариално заверено пълномощно в Патентното ведомство.

Законово е представителството на ЮЛ, на осиновител над осиновен и др.

Кое е приложимото право – чл. 58, т. 5. Т.е. и тук се определя съгласно чл. 56 и 57 КМЧП.

Приложимото право към доброволното представителство – чл. 62, ал. 1: “В отношенията между представлявания и третото лице съществуването и обхватът на представителната власт на представителя, както и последиците от неговите действия по действителното или претендираното осъществяване на представителната  власт се уреждат от правото на държавата, в която представителят е имал основното си място на дейност към момента на извършване на действията”. Това е една темпорална или времева привръзка относно основното място на дейност.
Активно легитимирани по такива дела са представлявания и представителят.
Чл. 62, ал. 2: “Въпреки разпоредбата на ал. 1 прилага се правото на държавата, в която представителят е действал, ако:
1. в тази държава е основното място на дейност на представлявания или неговото обичайно местопребиваване и представителят е действал от името на представлявания, или
2. в тази държава е основното място на дейност на третото лице или неговото обичайно местопребиваване, или
3. представителят е действал на борса или е участвал в търг, или
4. представителят няма основно място на дейност”.
Критерии в:
т. 1 – основно място на дейност на представлявания е в тази държава или (алтернативно) там е неговото обичйно местопребиваване и (кумулативно) представителят е действал от иметона представлявания или (алтернативно)
т. 2 в тази държава е основното място на дейност на третото лице или неговото обичайно местопребиваване или
т. 3 представителят е действал на борса или е участвал в търг или
т. 4 представителят няма основно място на дейност.
Ал. 3: “Представляваният или третото лице може да избере в писмена форма правото, което да урежда въпросите по ал. 1. Изборът на приложимото право трябва да бъде приет изрично от другата страна и да не засяга интересите на представителя.” – автономия на волята – нужно е да е в писмена форма и изборът трябва да е изрично приет от другата страна и да не засяга интересите на представителя.

3. Погасителна давност (чл. 63)

Погасителна давност
Чл. 63. За погасителната давност се прилага правото, което урежда съответното отношение.

Т.е. прилага се lex cause (правото по същество). Това е стълкновителна норма, но има и преки – в ТЗ, в ЗЗД, в Кодекса за търговското мореплаване; в международноправни източници – те предвиждат по-кратки срокове с едно изключение – Конвенцията за ядрена вреда – 10 г. давност, но може и срокът да бъде намален до 3 г. съобразно условията на правото на сезирания съд, а може и да бъде над 10 г., ако държавата е дала гаранция за обезщетяването на вредите – тогава се продължава давността до дадената гаранция, но не повече от 20 години.

Вещни отношения

Компетентност по дела за вещни права
Чл. 12. (1) Делата по чл. 83 от Гражданския процесуален кодекс относно намиращи се в Република България недвижими вещи, делата за изпълнение или обезпечение върху такива вещи, както и делата за прехвърляне или удостоверяване на вещни права върху тях са изключително подведомствени на българските съдилища и други органи.
(2) По искове за вещни права върху движими вещи българските съдилища са компетентни освен в случаите по чл. 4 и когато вещите се намират в Република България.

Чл. 12, ал. 1 – изключителна международна компетентност по отношение на дела за намиращи се в РБ недвижими вещи.
Ал. 2 – движими вещи – българският съд е компетентен, когато вещта се намира в България (към момента на образуване на делото) и на общите основания по чл. 4.

Чл. 64, ал. 1 казва, че  “Владението, правото на собственост и другите вещни права върху движими и недвижими вещи се уреждат от правото на държавата, в която те се намират”.
Ал. 2: “Преценката дали една вещ е движима или недвижима, както и видът на вещните права се определят от правото, посочено в ал. 1”. Т.е., ако вещта е у нас – ЗЗД ни казва кое е движима и кое е недвижима вещ; ако е в друга държава – според нейното право се определя.

Придобиване и прекратяване на вещни права
Чл. 65. (1) Придобиването и прекратяването на вещни права и на владение се уреждат от правото на държавата по местонахождението на вещта по време на извършване на действието или настъпване на обстоятелството, които обуславят придобиването или прекратяването.
(2) Придобиването на право на собственост и други вещни права въз основа на придобивна давност се урежда от правото на държавата, в която вещта се е намирала в момента на изтичането на срока на придобивната давност. Времето на владение в друга държава се зачита.

Придобити права
Чл. 66. При промяна на местонахождението на вещта правата, придобити въз основа на правото на държавата, където вещта се е намирала, не могат да бъдат упражнявани в нарушение на правото на държавата по новото й местонахождение.

Превозвани вещи
Чл. 67. (1) Придобиването и прекратяването на вещни права върху превозвани вещи се уреждат от правото на държавата по тяхното местоназначение.
(2) Вещните права върху вещи за лично ползване, носени от пътник, се уреждат от правото на държавата, в която е неговото обичайно местопребиваване.

Транспортни средства
Чл. 68. Придобиването, прехвърлянето и прекратяването на вещни права върху транспортни средства се уреждат от:
1. правото на държавата, под чието знаме плава корабът;
2. правото на държавата, в която въздухоплавателното средство е вписано;
3. правото на държавата, в която се намира мястото на дейност на лицето, което извършва експлоатация на средствата за железопътен и шосеен превоз. [Ако става дума за друго превозно средство - различно от тези по т. 1 и 2]

Вписване
Чл. 69. Вписването на правни сделки по придобиване, прехвърляне и погасяване на вещни права се урежда от правото на държавата, в която вещта се е намирала към момента на извършване на сделката. [темпорална привръзка]

Културни ценности
Чл. 70. Когато дадена вещ, включена в културното наследство на една държава, е неправомерно изнесена от нейната територия, искането на тази държава за връщане на вещта се урежда от нейното право, освен ако тя е избрала да се прилага правото на държавата, на чиято територия вещта се намира към момента на предявяване на искането за връщане.

Последно променен на Неделя, 11 Януари 2009 21:58
 
Банер